ПРОИЗХОДЪТ МИ

Семейството ми е живяло в България, но по времето на Тодор Живков са се изселили в Турция. Сега съм от няколко години в България и уча психология в Софийския университет.

В юношеските си години бях баскетболист. Вълнувах се основно от това как играя – дали вкарвам добре и дали правя впечатление на момичетата, дали съм им приятел. Опитвах се да откривам идентичността си чрез баскетбола. Настъпи моментът да се запиша в девети клас. В Турция такова действие изисква сериозно решение, понеже спрямо него избираш професията си.

Когато преминах в девети клас, установих, че не мога да вземам изпитите си както преди. Докато играех баскетбол, учителите снизходително ме "пускаха" в по-горен клас, затова можех да си позволя да уча малко. Обаче в девети клас вече бях в училище с по-високи изисквания. Смятах, че дори няма да успея да го завърша, но все пак ми оставаше надеждата, че ще имам кариера като баскетболист.

Веднъж майка ми дойде в училище на една родителска среща. Казаха й, че съм достатъчно интелигентен, за да се справя с ученето. Не им вярвах. Считах, че имам способности само за баскетбол, а за учене - не. Преподавателят по един от най-проблемните за мен предмети каза, че ако оставам на курсове след училище, ще мога да премина по предмета. Много се учудих на това, понеже на първия изпит по този предмет, от сто възможни точки, бях получил едва 0,5. Помислих си, че щом учителят е сметнал, че мога да мина успешно, значи ще ме пусне, а не че аз ще мога да разбера нещо. Когато започнах да ходя на уроците след училище, установих, че започвам да разбирам нещата. Преподавателят се оказа прав за способностите ми. Това ми помогна да се мотивирам и след време бях един от най-добрите в училище. Завърших трети по отличен успех в цялото училище.

В този период, докато минавах по улиците на път за училище, забелязах, че те вече не ми изглеждат както преди. Минавах през бедни квартали. Видях, че там има много деца, които са част от едно семейство и не ходят на училище. Те работят, за да изкарват пари за семейството си. Вместо родителите да полагат усилия, за да ги издържат, децата работеха за прехраната на дома. Аз имах семейство, което се грижеше за мен и направи всичко възможно да открия таланта си, да го развия и да намеря своето място в обществото. Децата, които виждах, никога нямаше да имат тази възможност. Откакто са се родили, знаеха само да се трудят и да носят пари вкъщи. Вършеха само това, което им казваше най-големият им брат. В семейството имаше строга йерархична система, в която първо се слуша бащата, после най-големият син. При подобно възпитателно действие, децата никога не откриват талантите си.

Наблюдавайки това, си представих целия свой живот като на кинолента: в баскетбола аз съм успешен... намирам си подходяща съпруга... тя ражда дете... Накрая умирам и... всичко отива на боклука. За моето семейство може би биха били добре нещата. Но за тези хора кой би се погрижил? Кой ще ги изведе от този начин на живот? Кой?

Тогава взех решение да уча и да се развия. Сметнах, че трябва да бъда богат, да се сдружавам с други богати хора и да провеждаме благотворителни кампании за тези деца, за да могат да открият талантите си. Да могат да работят това, което им харесва и да се развиват, понеже можеше и аз да се родя в техните условия. Отказах се да се занимавам професионално с баскетбол и започнах да влагам времето и енергията си в учене.

Запознах се с великите древни философи – Сократ, Платон и други. Започнах да правя това, което те казваха. Знаех, че много време съм пропуснал и няма как да наваксам, освен със сериозен труд. Реших, че каквото казват, ще се старая първо да го прилагам в живота си, а вероятно в последствие и ще го разбера.

Сократ казва, че има един Бог. Останалите в Древна Гърция, обаче, имат други разбирания и не го приемат. Стига се дори до момента, в който се провежда съдебен процес срещу философа поради убежденията му. Осъден е на смърт. Тогава идва жена му при него разплакана. На въпроса й защо плаче, тя отговаря: „- Не плача защото те убиват, а защото не са прави”. Сократ й отговаря: „ - Ако бяха прави…” От това изречение разбрах, че:

Може да умреш, но ако животът ти има смисъл, той може да донесе смисъл и на много други хора.

Начинът ти на живот, думите, които си използвал, могат да дарят смисъл. Точно както това, че въпреки предрешената смърт на Сократ, много хора намират смисъл на живота си от начина, по който той живее.

Помислих си, че в този свят имам само една възможност – един живот и трябва да го използвам. Ако пропусна, няма да имам друга такава възможност.

Поисках и аз да живея смислен живот. Задълбочих се в ученето. Търсех, но не можех да намеря абсолютната истина. Всичко зависеше от теорията, от гледната точка. Всеки стигаше само някъде близо до истината.

Понеже съм израснал в Турция, вярвах, че Коранът е единствената книга на Истината. (Мюсюлманите са убедени, че Библията е променена.) Затова реших, че трябва да вярвам в него, да го чета и да живея според предписанията му.

Започнах да живея според Корана. Молех се по пет пъти на ден. Ходех в джамии. Станах и приятел с ходжите там. Забелязвах, обаче, че:

Четенето на Корана не ми носеше смисъл в живота, какъвто намирах при Сократ и другите философи.

Ако имах страх или тревожност, не можех да ги преодолея.

Към цялата статия